Събличам дрехите, обувам банските, поглеждам се в огледалото и абсолютно всеки един излишен килограм ми се набива в очите! “Ооо, нали тренирам, защо изглеждам така? Може би малко се движа и много ям! Ще трябва да променя стратегията си!” Продължавам напред. Басейнът ни чака. Децата не се интересуват от терзанията на мама, те искат да плуват – сега и веднага.
Влизам в басейна, свалям кърпата и някак непохватно се разхождам напред, назад. Не се чувствам комфортно. Само да мина покрай стъкло и в отражението виждам едни излишъци, които много, ама много ме дразнят. “Трябва да променя стратегията си!”
“Вие с какъв спорт се занимавате? Имате данни на спортист!” – приближава се спасителят към мен.
“Аз, аааа, такова, аааа, тренирала съм баскетбол, но сега бягам и вдигам тежести.” – отговарям аз и се чудя и той ли е видял това, което аз съм видяла.
Продължава един дълъг разговор за спорта, за неговите успехи в бягането, за моите постижения в бягането до сега и произнасянето от негова страна на присъдата “Най-спортното семейство!”.
Защо аз не виждам това, което виждат останалите? И наистина ли те виждат това, което и аз виждам?
Кога и защо ни се изкривиха представите? Защо всички искаме да изглеждаме като супер моделите от кориците. Ясно е, че зад една професионална снимка стои цял екип – грим, прическа, фотошоп и какво ли още не. Но все пак?!? Защо не се харесваме?!? Трябва ли да променим стратегията си в тренирането и храненето или трябва да променим стратегията в начина си на мислене и начина по който възприемаме себе си?
В момента чета книгата “Силата на настоящето” на Екхарт Толе. В общи линии книгата е за непрестанното мислене и как то ни пречи да си живеем живота. “Защото вярвате, че ако спрете да мислите няма да ви има. Израствайки, си зъздавате мисловна представа за това какво сте въз основа на възпитанието си в личен и културен контекст. Можем да наречем това въображаемо “аз” вашето его. То се състои от мисловна дейност и може да се поддържа единствено чрез постоянно мислене. … За егото астоящият момент почти не съществува. За важни се смятат само миналото и бъдещето.”
От толкова кратък откъс не зная дали ще разберете нещо, но това, което се опитвам да кажа и разбрах е, че трябва да живеем в настоящето. Да се наслаждаваме на момента и да знаем, че правим най-доброто, на което сме способни. Резултатите със сигурност ще последват. Да бъдем по-толерантни към самите себе си и да подлагаме под съмненине всяка една наша негативна мисъл, защото те са като лавина и лесно повличат със себе си подобни мисли.
Смятам, че самокритиката е важна, защото иначе няма да се развиваме. А ако спрем да се развиваме и сме безразлични към нас самите, тогава вече никаква стратегия няма да ни помогне. Вие как мислите – коя е причината да не харесваме телата си?
